Идеята за превръщането на астероид в космическа станция съществува от дълго време. Въпреки това, тя винаги се е смятала за въпрос на далечното бъдеще поради сложните си технологии, така че в продължение на много години не ѝ се отделяше особено внимание. Въпреки това Девид Дженсън е разработил подробен план за трансформацията на астероид. Дженсън е пенсиониран технически сътрудник на компанията Rockwell Collins. Той публикува документ от 65 страници, описващ лесен за разбиране, сравнително евтин и осъществим план за трансформиране на астероид в обитаема космическа среда.
Д-р Дженсън разделя проекта на три основни категории – избор на астероид, избор на тип на местообитание и стратегия на мисията за достигане на целите.
При избора на астероид основното внимание е отделено на това кой астероид би бил най-добрият кандидат за превръщането му във въртяща се космическа станция. Взема се предвид от какво се състои астероидът, близостта му до Земята (и „делта-V“, т.е. колко енергия ще е необходима, за да се достигне до него), както и неговите размери.
След внимателен подбор, д-р Дженсън се спира на един от тях – Атира. Този астероид от тип S е с диаметър около 4,8 km и дори има свой собствен спътник – астероид с диаметър 1 km, който се върти около него в близка орбита. Това не е най-близкият потенциален астероид: най-близкото му сближение с Луната е около 80 пъти по-голямо от разстоянието до нея. Въпреки това орбитата му е стабилна и се намира в обитаемата зона на нашата Слънчева система, което ще спомогне за стабилизиране на вътрешната температура на обитаемата среда, в която той може да бъде преобразуван.
Дженсън е разгледал четири често срещани видове космически станции – гира, сфера, цилиндър и тор. Едно от най-важните съображения е изкуствената гравитация, породена от центробежна сила. Д-р Дженсън споменава катастрофалните последици от продължителното излагане на ниска гравитация, което налага използването на изкуствен заместител.
Но за това станцията трябва да се върти. Атира вече се върти малко, но при създаване на космическа среда за живеене тя ще трябва да се завърти до разумна скорост, която да имитира силата на тежестта, усещана от човека на Земята. Дженсън взема предвид и редица други съображения, свързани с избора на определен тип станция, включително силите, които ще създаде върху материала, от който ще бъде направена (той предлага използването на аморфно стъкло като потенциален структурен елемент), колко материал трябва да има върху външната обвивка, за да предпазва от радиация и микрометеорити, и колко жилищни зони ще има вътре. Във връзка с последното съображение се предлага да се изгради конструкция с няколко етажа, което значително ще увеличи общата жилищна площ на цялата среда.
В крайна сметка той се спира на тор (пръстен) като идеален тип жизнена среда и след това се задълбочава в изчисляването на общата маса на станцията, как да поддържа вътрешната стена с масивни колони и разпределянето на площите. Всичко това е важно, но как точно ще може да се изгради такава огромна станция?
Д-р Дженсън предлага да се използват самовъзпроизвеждащи се роботи. В третия раздел на доклада подробно е описан план за използване на роботи-паяци, способни да се самовъзпроизвеждат и базова станция. Той подчертава важността на изпращането от Земята само на най-модерните технически компоненти и използването на материали от самия астероид за създаването на всичко останало – от трошачки за камъни до слънчеви панели. Теоретично всичко изглежда логично и разбираемо, но ако се вгледате в разработката по-отблизо, тогава става малко сложно.
Първо, нека да разгледаме общото тегло – д-р Дженсън предполага, че може да се изпрати „стартова“ капсула, съдържаща четири робота-паяци, базова станция и достатъчно усъвършенствана електроника, за да се създадат още 3000 робота-паяци, тежащи общо около 8,6 тона – това е много по-малко от товароподемността дори на съвременната ракета Falcon Heavy. След като корабът достигне астероида, той вече няма да се нуждае от помощ от Земята – поне на теория.
Следващите цифри са още по-впечатляващи – цена и време. Според приблизителните разчети на д-р Дженсън, цената на програмата възлиза на само $4,1 млрд. Това е много по-малко от 93 милиарда долара., които НАСА планира да похарчи за програмата Артемида. И в резултат на това ще бъде създадена обитаема космическа среда, която ще осигури 1 млрд кв. м земя, която не е съществувала преди. Общата цена на изграждането на земя в космоса е 4,10 долара. за квадратен метър.
Може би още по-впечатляващи са сроковете – според оценката на д-р Дженсън, целият строителен проект може да бъде завършен само за 12 години. Въпреки това ще е необходимо повече време за запълване на станцията с въздух и вода, както и за регулиране на температурата.
Тези разходи и срокове напълно съответстват на възможностите на милиардерите, които вече проявяват интерес към усвояването на космоса. Ако тази идея се осъществи, дори частично, не е изключено следващата голяма надпревара в космоса да е именно в изграждането на нови светове. Отначало разбора се само в Слънчевата система, а после кой знае…